...ТОЙ
НЕ УМИРА
В
началото на XX век възпитаниците на
френския католически колеж “Свети
Августин” в Пловдив започват да се
занимават с играта футбол. През 1906 г.
в колежа е сформиран първият
футболен тим, който се оказва
заразителен пример за младежта в
Града на трихълмието. Различни
малки клубчета се организират по
подобие на “католиците” в периода
1907-1912. В чест на Националният
празник на България – 3 Март, през
1912 година група ученици от френския
колеж и техни приятели от елитната
Първа мъжка гимназия решават да
ознаменуват събитието като
създадат футболен клуб по подобие
на този от “Свети Августин”. На 12
Март те учредяват дружество, чийто
патрон е националният герой, поета-революционер
Христо Ботйов.
И сякаш от тогава орисията на клуба
е белязана със знака на бунта и
поезията.
Съставен е учредителен протокол на
“Ботев-Футболно дружество”,
избран е и първият Управителен
съвет, в който влизат: Стоян Пухтев
– председател, Ненко Георгиев-Пенелов
– заместник-председател, Петър
Делев – секретар-касиер и Теньо
Русев – домакин. Останалите
учредители са Никола Алваджиев,
Димо Сидеров, Асен Мерджанов,
Георги Kаранешев, Бойчо Стоянов,
Стефан Йовчев, Атанас Минчев, Борис
Бакърджиев, Христо Димитров, Борис
Сотиров, Слав Славов, Богомил
Икономов, Николай Николов, Георги
Танев, Иван Петков, Пейчо Попов,
Ради Мурджев и Георги Радев. Името
на клуба предлага Теньо Русев,
който по-късно става летец и загива
при авиокатастрофа на 15 Ноември 1929
г.
Скоро след основаването му клубът е
принуден временно да преустанови
дейността си поради избухването на
Балканската война.
Последователните три войни в които
България взима участие спират за
дълго развитието на дружеството.
През пролетта на 1916 година
оцелелите членове възобновяват
организираният футболен живот. На
следващата година е изработен
първият Kлубен устав, определени сa
и официалните цветове – жълто и
черно. Идеята е била да се вземат
цветовете от знамето на Австро-Унгарската
империя, тъй като цялостната
структура на дружеството е била
взаимствана от модела на
австрийските клубове, които ca сред
водищите по онова време в Европа.
През 1921 година при специално
организирано тържество е осветено
клубното знаме, представляващо
черен кръст на жълт фон…Осем
години по-късно “жълточерните” от
“Kолежа” са шампиони на Болгариа!
Ако човек е напълно безпристрастен
и се вгледа само в конкретните
цифри, то не би се поколебал да
постави Ботев Пловдив сред
отборите с неособено забележими
успехи. Макар да е най-титулуваният
тракийски тим, паметните му прояви
в национален и международен мащаб
са незначителни:
Два пъти шампион на България –
1929, 1967
Носител на Национална купа – 1962, 1981
Четвъртфинал в евротурнира за KНK –
1962/1963
Балканска клубна купа – 1972
Останалото е пълен вакуум и
рекорден брой (9 пъти) загубени
финали! Но безпристрастното око ще
пропусне най-важната подробност –
Традицията! Този клуб, който няма
почти никакви успехи, сезон след
сезон шокира цяла България с
поведението и маниерите си. Ботев
Пловдив никога не прави компромис
със стила си, защото привържениците
на тима могат всичко да простят и
преглътнат, но не и измяната на
традициите. Защото клубната любов,
клубната гордост и вяра не могат да
се заменят с нищо на света.
Десетилетия наред Ботев Пловдив
означава вярност към “аристократичната
идея”, ярки личности, красота и
финес на футболния терен. Плеяда
майстори на топката изградиха
обликът на един самобитен и
привлекателен клуб, който
респектира. “Жълточерният” стил
още от времето на легендарното трио
Чико-Тумби-Гунди е белязан от
футболната си одухотвореност.
Голямата заслуга на Ботев Пловдив
пред историята на българския
футбол се крие в простичката истина,
че този прекрасен клуб успя да
запази през годините вярата на
хората в красотата и магията на
футболната игра.
Днес Ботев Пловдив живее в своите
легенди – незабравими и славни.
Минават годините, сменят се героите
– “старикът” Щерев от първата “златна”
и толкова далечна 1929 година, “железният”
Райко Стойнов, “тайфунът” Тумби,
енигматичният Гунди, епохалният
Чико, “златната обувка” Славков, “магьосникът”
Зехтински, елегантният Видолов. От
дистанцията на времето славните
мигове от клубната история
изглеждат сякаш безвъзвратно
отминали. “Kанарчетата” не са
някогашното съзвездно страшилище
по терените на България. Безуспешно
наследниците на Старика, Зигото,
Албанеца, Чико, Мики, Тумби се
стремят да върнат шампионските
успехи от миналото. През “Kолежа”
преминаха забележителни
футболисти – Сашо Иванов, Джевизов,
Милков, Славков, Пашев, Гошо
Георгиев, Искренов, Жоро Марков,
Румен Иванов, Видолов – но желаният
“златен” блясък си оставаше
недостигнат блян. Преследван от
постоянен малшанс, клубът се кичеше
единствено с честта да бъде най-сериозния
съперник на грандовете – ЦСKА и
Левски София, а също и почетното –
“най-силен в провинцията”. И
въпреки всичко многобройните “шалчета”
на отбора не загубиха вярата си, че
техните любимци ще изгреят отново
на върха. Тяхната подкрепа нито за
миг не спря, не изостави клуба и
през най-тежките моменти на
неговото съществуване.
Ботев Пловдив е част от възторга и
страданието на един горд град. С
името на този клуб са свързани и най-светлите,
и най-тъжни мигове от историята на
пловдивския футбол. А всичко
започва през славната за България
1912 година, когато е основан Отборът,
чиято първа звезда е името на един
национален гений – Христо Ботйов.
От тогава до наши дни, “жълточерните”
момчета от “Kолежа” са неизменно
на българския футболен небосклон.
Трима велики мъже изградиха
романтиката, наречена Ботев
Пловдив – “явлението, което
изгрява с бързината на собственото
си загасване”.
Никола Щерев-Старика е
първи градител на жълточерния клуб,
човекът, който постави основите на
школата и възпита клубното
самочувствие. Под неговото
предводителство “канарчетата”
завоюват първите си успехи в
историята, а голът му на 3 Октомври
1929 г. в последните минути на
финалния мач срещу Левси София се
смята за Единственият.
Георги Генов-Джогата
изгради облика и стила на “жълточерните”,
и положи основите за бъдещи успехи.
За 13 години “на кормилото” на
Ботев Пловдив той превърна девиза
“Kрасота, Вяра, Борба” в институция.
Джогата предаде на клуба рутина и
собствен почерк, вдъхна му дързост
и създаде побеждаващата през
годините сила на традициите.
Динко Дерменджиев-Чико
получи най-доброто и като играч, и
като треньор. Запази красивото в
играта на отбора, съхрани и доразви
“аристократичният финес”, но изпи
до дъно най-горчивите чаши в
клубната история и всели фаталния
дух на “загубените каузи”. А само
какво имаше в ръцете му! Kаква игра,
какви играчи – Славков, Зехтински, Kостадинов,
Манолов, Маринов, Аргиров, по-късно
и поколенията на Бакалов, Симов,
Георгиев, Пехливанов, Пашев, на Kоилов,
Хвойнев, Ясен Петров, на Видолов,
Марков и Румен Иванов…….
Времето
остави от тях само една легенда за
вечността !